Пътят към кода

Още като бях тийнейджър (преди 15-тина години) започнах да се занимавам с компютри. Разбира се, както при мнозинството от хората, това започна с игри. Компютърните клубове бяха много популярни и с приятелите ми киснехме като в кафене там. Дебнехме поредната игра в мрежа, или пък се гмуркахме в нови, кога познати, кога непознати, виртуални светове.

С течение на времето всички се сдобихме със собствени компютри и започнахме да се ровим в устройството им. Игрите и мултимедията вече не бяха единственото нещо, което привличаше интересът ни. Някои започнаха да разучават различни софтуери за обработка на изображения, звук, създаване на уеб сайтове и какво ли още не. Други пък, които още бяха запалени по игрите, с естественото навлизане на новите и тежки 3D игри, започнаха да се интересуват по-задълбочено от хардуер - най-малкото заради естествената нужда от ъпгрейд с що-годе постоянни темпове. Преинсталирането на Windows 98/ХР беше част от ежедневието на някои.

Може да се каже, че бях и в двата лагера. Освен това, интересът ми към хардуера се подсилваше от това, че учех ТВ- и Радиотехника в техникум, и го имаше и гъдела, че имам идея какво се случва на ниско ниво в кутията.

Интересът ми към програмирането беше плах, понеже почти не познавах хора, които да се занимават с това. Един ден бивш състудент на баща ми му се обади. Синът му бил зачислен да си изкара военната служба в нашия град (Смолян) и след няколко дни пристигнаха от Казанлък. Момчето се оказа, че работи като програмист (отиваше да служи след като беше изкарал висшето си образование). Любопитството ми към програмирането нарастна и той ми донесе две книжки за Pascal, заедно с дискета от тези големите, 5.25", за да ги поразуча.

Не знам защо не го направих. Дали езика ми се струваше стар, дали не вярвах, че мога сам да науча нещо толкова сложно - вече няма значение. Факт е че не го направих, но имах желание да се занимавам с програмиране и понеже бях предпоследен курс в техникума, реших да кандидатствам за съответната специалност в най-престижните места за това в страната - Софийския и Техническия университети. Входния изпит и на двете места беше с математика, а тя като цяло ми беше силна страна. В техникума също бях кандидатствал с математика (тогава все още се кандидатстваше за по-добрите специалности) и просто знаех, че трябва да си седна на задника и да се скъсам от решаване на задачи. Ходех и на уроци при най-добрия учител в математическата гимназия в града, понеже задачите в техникума не ме затрудняваха особено.

След около година подготовка, дойде време за изпити. Напрежение определено имаше, защото желаните от мен специалности бяха желани и от доста други хора (през 2001-ва като че ли имаше бум). Реших да се явя на първи изпит някъде, където нямах желание да уча, за да видя как се случват нещата, и подредбата на датите беше такава, че пръв се оказа УАСГ, където обикновено даваха най-трудните задачи. Изкарах 5.40 и бях много радостен и уверен, че ще се справя и на другите места. На изпитите в ТУ и СУ изкарах между 4 и 5, което, естествено, не беше достатъчно за специалностите, които исках да уча. Реших да запиша в ТУ, понеже оценката ми там беше по-висока. Планирах да се прехвърля от специалността, в която бях приет (Електроника) във факултета по Компютърни технологии след първата година, както и в последствие направиха няколко мои състуденти.

В учебния план на специалността ми беше включено и изучаване на C / C++, както и точно 2 лекции по Assembler, които даже не знам защо ги споменавам. Много интересно ми беше, дори си пишех собствени програмки с "тестовете" от любимото ми геймърско списание Gamer's Workshop на C като конзолни приложения. Цикли, условни конструкции, всичко ми беше супер ясно като песен.

Всичко това до момента, в който започнахме да учим масиви и указатели. Е там все едно някой изгаси осветлението, сложи табелка "Затворено", писа нещо с 3 букви на стената и си тръгна. Въобще не можах да схвана какво става, ядосах се на себе си и реших, че програмирането не е за мен. Дали проблема беше в мен, дали в начина, по който ни преподаваха материала, вече няма значение.

Отказах се да се прехвърлям и реших, че ще се занимавам с хардуер. Започнах да работя в сервиз за компютри, къде натрупах много полезни знания. С течение на времето, обаче, осъзнах че поддръжката не е това, с което искам да се занимавам. Напуснах и отидох да работя в областта на продажбите в една от най-големите фирми в БГ, които внасят и препродават хардуер. Не ми трябваше много време да осъзная, че продажбите не са за мен, както и аз за тях.

Междувременно завърших балакалвър в ТУ и реших отново да си пробвам късмета с програмирането. Понеже нямах много време за подготовка, реших да опитам в НБУ, понеже влизането беше по-лесно. Оказа се, че стартиращия тогава семестър няма да включва такава специалност, което за мен беше безумно, но факта си беше факт. Докато се чудех какво да направя, ми казаха че следващия семестър може да има. Реших да изчакам, и бях много разочарован, когато разбрах че и следващия семестър положението беше същото. В това време пък и си мислех, че работата ми е доста добра и не исках да ходя в казарма, за да не я изгубя, а и защото честно казано смятах казармата за загуба на време, в което мога да работя по нещо по-полезно. В резултат записах магистратура Комуникации в НБУ, а докато завърша и това, отмениха казармата.

На този етап бях решил, че ще си търся друга работа, свързана с познания за компютри по един или друг начин. Имах късмета и щастието да си намеря такава с доста добро заплащане в голяма международна корпорация, където щях да се занимавам с администриране на поддръжката на телекомуникационна апаратура за всички клиенти в Европа. Беше приятна работа, колегите бяха приятни, но нямах време да ми писне, понеже след около 2.5 години бях съкратен поради закриване на длъжността, а малко след това и самата фирма беше, може да се каже, закрита, или поне офиса в България.

След 2-месечно търсене на нова работа, която да ми харесва, започнах в друга голяма международна корпорация. Работата беше основно координация на процеса по изграждане на сървъри за различни клиенти. Както всяко ново и непознато нещо, в началото ми беше доста интересно. Натрупах още много знания как работят процесите в ИТ сектора. Не мина много време, и работата започна да ми натежава. Беше просто администрация на процес, започнах да се чувствам като малка част от една голяма административна машина, все едно работех безлична работа в държавната администрация. Заплатата ми беше достатъчно, но не беше достатъчна, за да ме задържи там.

Чудех се какво да правя, докато един ден не се огледах и осъзнах, че съм заобиколен от приятели програмисти. Вече знаех за академията на Телерик, но нямах възможност да зарежа всичко и да започна да уча там, най-малкото по финансови причини.

Една мрачна сутрин в края на 2013-та попаднах на новината, че създателя и основен двигател на академията на Телерик е напуснал компанията, за да основе собствен център за обучение на програмисти - СофтУни. Изгледах няколко интервюта с него и една лампа в главата ми светна - това е добре забравеното старо нещо, с което искам да се занимавам. Освен очевидните предимства като голям избор на работна среда и добро заплащане, основния плюс за мен беше, че тази работа изисква мислене и има голям елемент на творчество - можеш да създадеш нещо, да го видиш с очите си, а други хора да го ползват.

Не му мислих много, преди да запиша безплатно нулевото (подготвително) ниво с първата група през Май 2014-та. Исках да съм сигурен, че няма да се повтори сценария от ТУ.
Ами не се повтори. Лекторите обясняваха всичко толкова добре, подробно и ясно, че разбирах всичко. Разбира се, задачите за домашно не бяха лесни, но се справях.

Остана финансовия проблем - имах да изплащам кредит още половин година, а и нямаше да има с какво да живея, ако напусна работа в този момент, за да уча. В същото време още от началото Наков си беше казал, че ако не се занимаваш ежедневно и по цял ден с учене, няма да се получи нищо за толкова време - общо-взето 1 година за Junior + втора за доучване с доста по-ниска интензивност, през която вече ще може да се работи и учи едновременно.

Реших да спестявам пари от заплатата си и да запиша след около година, като в това време си затвърждавам знанията с каквито темпове мога.

Дори извадих късмет, понеже, освен че плана ми вървеше добре, в началото на 2015-та преместиха СофтУни на много, много по-удобно за мен място. Моментът назря - записах се вече присъствено на 0-левото подготвително ниво и започнах да уча през почти цялото си свободно време. Материала ми беше дори още по-приятен и лесен, понеже го минавах за втори път. Справях се добре с домашните и придобих увереност, че ще се справя и нататък. Взех си входния изпит с 475 от 500 точки и напуснах работа.

Сега съм в първо ниво - Programming Fundamentals. Натоварването е голямо, но и има защо - учат се много интересни неща, задачите са практически насочени и все-повече се убеждавам, че съм направил правилен избор.

Щастлив съм :)